Скачането с парашут не е за всеки! В това се убедих миналата неделя от личен опит 
Още преди няколко седмици един приятел ме нави да скачаме. Всъщност не му се наложи да ме убеждава твърде настойчиво 
Още като каза колко ще струва “удоволствието”, бях решил, че ш’са метаме! Преди месеци се бях интересувал от цените за курсове по парашутизъм, обаче бях доста неприятно изненадан… Оказа се, че курсовете траят доста дълго (10-на дни) и струват към 300+ лева. След това получаваш и свидетелство за парашутист, с което можеш да скачаш при всеки клуб, организиращ скокове. Конкретното предложение обаче беше за 70 кинта, включващи кратко обучение за любител-парашутист + един скок от 800 метра. Не получаваш никакво свидетелство, но е супер готин начин просто да пробваш дали ще ти понесе
Програмата беше проста – цялото обучение беше миналата седмица. Понеделник – 2 часа теория на закрито, обяснения какво трябва и какво не трябва да се прави по време на скока. Сряда и петък – пак по около 2 часа практически занимания, главно трениране на приземяването (скачахме от платформа на около 1 метър над земята и се въргаляхме като прасета ). Освен това някои от нас висяха на истински парашут с цялата му екипировка (включваща и запасен парашут). Неделя – скачане!!!
Събрахме се на сборния пункт около 8-8:30 и потеглихме за летище Черногорово край Пазарджик. Инструкторите вече бяха там и скатаваха парашутите, с които щеше да скача първата група. Ние бяхме от втората, така че щяхме да почакаме доста
По едно време ни викнаха няколко яки момчета (:lol:) да избутаме самолета от хангара. Малиии, каква барака беше 
Като го изкарахме, някакво доста голямо пиле излетя от ауспуха, явно нещо го бяхме притеснили… Въпреки допотопния си вид обаче, самолета си беше в движение и си летеше достатъчно добре, щом в жегата успя да излети на два пъти с по 12 парашутисти на борда, + инструктора и пилота.
Та така, почакахме няколко часа, и изпратихме първата група от 12 човека. Бяха ги разпределили в 3 групи от по 4 човека, при всеки заход на самолета над летището щяха да изритват по една група. Самолета излетя (доста бързо при това, и за доста къса дистанция) и за десетина минути достигна височината от 800 метра. Вратата се отвори, инструктора пусна едно малко парашутче за проверка накъде ще го отнесе вятъра, и при следващия заход почнаха да изритват хората отвътре
Явно обаче тактиката да се пускат 4-ма човека едновременно не беше много добра, защото тримата, които бяха последни в групите си, скочиха доста встрани от летището и се приземиха в лозето от другата страна на междуселския път 
Прибраха ги с кола, живи и здрави, и почнаха да ни скатават нашите парашути. През това време ние си увихме глезените с бинтове за повече стабилност при приземяването.
След като всички необходими парашути бяха скатани и закрепени за хората, ни строиха в редичка за определяне на реда на скачане. При нас щеше да има промяна в тактиката – вместо по четирима, щяхме да скачаме по трима едновеременно. Идеята е във всяка група тримата парашутисти да са с възможно по-голяма разлика в теглото, за да не се спускат на една и съща височина. Първи скача най-тежкия, последен е най-лекия. Аз се паднах втори от втората група
След определяне на реда пристигна самолета и ни набутаха вътре. Моето място беше точно зад пилота, най-отпред от лявата редица седалки. Седалките бяха разположени с гръб към прозорците, което ми даде готин изглед към свободната дясна част на пилотската кабина
Самолетът излетя сравнително бързо, изненада ме с каква ниска скорост успя да се вдигне от земята! По принцип скоростта, с която лети при скачането е малко над 100 км/ч, така че вероятно на земята сме се движили горе-долу пак с толкова. Което всъщност не е малко, като се има предвид, че пистата се различава от околното поле само по ниско окосената трева
Та така, вече се реем из въздуха (демек в нищото), натъпкани в стара руска машина, която един господ знае на колко години е. Изкачването става на тласъци, които в определени моменти леееко ни подхвърляше нагоре. Както се сещате, това не е най-приятното усещане за стомаха След малко вече съжалявах, че не съм си останал здраво стъпил на земята… 
Гледката през прозорците хич не ми помагаше – люлеещи се ниви на квадратчета, понякога образуващи не особено здравословни ъгли спрямо самолета…
По едно време инструкторът почна да ни закопчава парашутите за едно стоманено въже на покрива на самолета – така парашута се издърпва още при скачането и човек просто трябва да изчака да усети дръпването, когато куполът се напълни с въздух. След като ни закопча и провери два пъти дали всички сме закачени, отвори вратата (о, блаженство…. свеж въздух!) и за мой ужас се надвеси почти целия извън самолета! Не разбрах целта на упражнението, може би да ни изкара допълнително и малкото останал ни акъл
Явно беше дошъл моментът на истината, защото инструкторът даде знак на първите трима да станат, и после един по един ги изпрати в небитието…. Надявах се пак да се видим с тях Докато самолетът се подготвяше за втори заход, втората група се изтеглихме назад към вратата. Ето го и нашия знак – “Стани!”. Ставам, ама краката почти не ме слушат! Спасителната мисъл беше, че вероятно стомахът ми няма да издържи на обратния полет към земята в самолета… Първият беше изритан (в преносния смисъл, разбира се ), дойде и моят ред… Гледах вратата като хипнотизиран, през нея някъде далеч долу се виждаше царевичака… Абе ебал съм го, няма да се излагам сега! Инструкторът дава знак, слагам ръце на запасния парашут според указанията, една крачка – кракът ми е на ръба, навеждам се, втора крачка…
УА-А-А-А-А-А-А-А-А-А-А!!!
Тук трябваше да извърша няколко много важни неща… Първо, скока от самолета трябваше да е перпендикулярно на посоката му на движение – по-скоро се получи назад, ама айде… Второ, трябваше да си държа краката плътно един до друг, за да не мине някоя парашутна връв между тях, и да се спусна с главата надолу – честно казано, изобщо не помня къде са ми били краката в тоя момент Трето, трябваше да броя от 1001 до 1005, и ако дотогава не се е отворил парашута, да отворя запасния – къде ти, просто се молех горещо “отвори се, отвори се!”
Парашутът се отвори според плана, вероятно не по-късно от третата секунда усетих т.нар. “динамичен удар” при изпълването му с въздух. Оттук нататък вече си спомних процедурата, която би трябвало да следвам – огледах купола, и след като се уверих, че с него всичко е наред, се огледах и в обстановката. Третия от групата беше сравнително близо до мен от дясно, но първия беше някъде далече вляво (явно не съм бил твърде пъргав при скока и съм изостанал малко). Хванах си управленията и се насочих наляво, по-далече от човека до мен. По едно време усетих, че всеки момент ще повърна, което не е най-приятното усещане на 5-600 метра във въздуха Опитах се да не гледам към земята, а по-скоро към хоризонта. Дишах дълбоко и си представях, че съм на някой планински връх, и затова виждам толкова надалече.
Бяха ни пуснали почти точно над мястото, на което трябваше да се приземяваме. Бяха разпънали един оранжев кръст, в който трябваше да се целим, ама там вече се бяха бухнали един или двама от тримата от първа група. Вместо към кръста, се насочих към свободно място между кръста и мястото, където после трябваше да занесем парашутите (що да се разкарвам излишно ). Насочих парашута срещу вятъра, точно според указанията. Стегнах крака, и се приземих успешно на няколко крачки от един сравнително голям магарешки трън!
Последва бързо натъпкване на парашута в торбата, и заедно с още двама-трима успешно приземили се, замъкнахме парашутите до сборния пункт.
Пътуването с колата до Пазарджик довърши тотално нервната ми система, и се изповръщах на една спирка в града… Сигурно съм приличал на някой пропаднал пияница Явно ми подейства отрезвяващо, защото веднага след това се вмъкнахме в една кръчма на сянка, и след две чаши айрян се почувствах много по-добре Е, поне нямах проблеми по пътя към София
И така… Това беше първото ми и най-вероятно последното такова изживяване! Не съжалявам, че опитах, но нямам намерение да повтарям.